хартиени птици

мррркаме и мяукаме през разстоянието и времето, но все пак е приятно

пък те вече си отвориха очите и майка им е в постоянно мрр състояние

красива, на 27, с тъмна кожа, приближава се до нас-
говори за всичко през цялото време и с всички-
подобно на някой, с когото се запознах наскоро-
и всички тези жестове, които прави-
ръцете й танцуват театрално, обикаля наоколо-
всъщност тя е културен журналист, казва ни-
искала да учи режисура, баща й казал - защо ти е -
и тя казала, да, защо ми е, и се отказала-
споменава сътворението на адам и ева-
говори набързо само за книги и съпруга си-
подарява ни шапки, когато й отиваме на гости-
една от тях хвърля през терасата мълчаливо-
наблюдаваме дългото падане от деветия етаж-
взимаме само книги и бижута, тя казва - назаем –
и обещаваме да ги върнем в пощенската кутия-
показа ни я на отиване, обича да получава истински писма-
наум обещавам да й напиша-
защото разказва най-невероятните истории-
започва от средата, обикаля, разхожда се-
минава през началото като през игла-
и никога няма край, всичко всъщност е една история

.

.

.

жи се опитва да ни снима с иван, но нещо ние все не успяваме да позираме
(и наистина как да застанеш сериозен след такива дни и нощи? с лягане в 9 сутринта, спане 5 часа и концерт)

lamb
едва ли защото кръвното ми беше много ниско
(и се чувствах и аз ниска и лека)
изживяването беше повече от концерт

бяха чудесни наистина, не беше от обичайното прекарване -
подскачане и пеене с тях
(всички танцувахме и слушахме
само някаква странна аскеза на движенията и погледите)
преди това обикаляме, говорим говорим говорим
(въпреки че последните 25 часа сме все заедно)
срещаме познати обикаляме обикаляме
прегръщаме, бира за него, вода за мен, цигари
и когато ги виждаме да излизат само се поглеждаме
мислим за едно и също
като всички хора там в момента