хартиени птици

 Хладнокръвно

Мишел беше най-хладнокръвната жена, която познавах. Нямаше как да го разбереш, ако не я познаваш; тя ходеше по улицата, взираше се в очите на хората, подрязваше розовите храсти в градината си и не даваше повод за съмнение, особено с онази нейна усмивка. Онази усмивка, която бях виждала само два пъти да слиза от лицето й за миг или два. Първият беше, когато счупи пред мен и останалите гости ваза – евтина имитация на китайски порцелан – и сред цветните парченца се търкулнаха десетки стъклени очи от кукли(спомних си, че преди години майка й ги колекционираше). Всички ахнахме почти безмълвно, почти без звук и никой не посмя да помръдне, когато я погледнахме и видяхме, че не се усмихва; тя обаче спокойно се извини, изчезна в съседната стая и след минута вече беше измела тези странни остатъци, сякаш от предишен живот, а тънката й, непоколебима усмивка отново се възвърна на устните й. Вторият път беше, когато я зърнах да тъпче джобовете на палтото си с малки, кръгли камъчета. Мислеше си, че не я наблюдавам. Очите й се разшириха и отвори устата си, сякаш разкрих някаква тайна, която никога не трябва да бъде разкрита. Изглеждаше като дете в мига, преди да се разплаче; сякаш мълчеливо отправя своето разочарование към света.
Когато си спомням за всичко това сега, благодарение на дистанцията, която времето ми подарява, аз осъзнавам, че всички тези неща са били зов за помощ, отчаян вик. Защото Мишел беше хладнокръвна именно към себе си, към своите страсти; беше хладнокръвна към нещата, които й се случваха в редките моменти, когато наистина нещо се случваше около нея и не беше застинало в обичайното безвремие. И докато ние, останалите, се чувствахме все по-въвлечени в този живот с всяко нараняване на сърцата ни, то тя всеки път, щом реалността се докосваше до нея, реагираше с учтиво, но твърдо отдръпване като от нежелано докосване в автобус. И всеки път, когато ние обсъждахме завоеванията си, първите си стъпки в този свят, тя се отдалечаваше все повече от нас, затваряше се в черупката си, свиваше се като морска звезда.
Това я правеше хладнокръвна, но не отричам, че тя като змия успяваше да се промъкне до най-светлите и топли места във всеки, сякаш за да запълни липсата на свой живот, и с уж разсейно движение на очите внимателно следеше всеки ход. Предпочиташе тежките книги, тези, които я караха да страда, но все пак не мисля, че тя ги разбираше; не е възможно да четеш нещо такова без да си изпитал гъстото усещане на страстта или загубата.
И докато ние, нейните братовчедки, се сблъсквахме и живеехме в този свят, изпълнен с войни и смърт, осъзнавахме, че точно тревогата ни подарява онези спокойни следобеди сред мирис на мъжки коси и силна светлина, то тя не подозираше за нищо от това. И следователно сред хладните дървета на двора, живота й беше отдалечен от реалността. Мишел живееше в сивкав свят, защото липсваха сенките и силната светлина; равен като дишането й. Спокоен като гласът й, когато ми го съобщи, като усмивката й, която тогава ми се стори убийствено жестока. Съобщи ми, че е болна от нещо ужасно, от някаква болест на кръвта, че в нея тече и циркулира зараза, която ще доведе до смъртта й. Светът, който тя отхвърли, отмъстително нахлул в ноздрите й, беше заразил всеки огран един по един; когато обаче този свят с всичките му страсти я застигна, той ни най-малко не я промени, не промени нито усмивката, нито спокойствието й, нито хладнокръвието й.
Каза, че трябва да събере нещата си и ме помоли да я закарам до болницата. “Знаеш ли – каза тя – харесва ми колата ти с нейните кожени седалки и тихата музика, която избираш; да, определено ще ми хареса да ме закараш.” Тя безмълвно отнесе в кухнята двете бели чашки кафе, изхвърли от пепелника пепелта от цигарите ми, изми всичко и го остави на плота, сякаш за да я чака. Взе чантата си, в която вероятно нямаше друго, освен копринена нощница, четка за зъби и гребен. Прекосихме хола, тя отвори вратата и я заключи след мен. След това бавно преминахме през алеята с дребни кръгли камъчета – забелязах ги, защото бях навела глава и ходех бавно, за да й дам време да се сбогува – но тя не се обърна нито веднъж, за да зърне може би за последен път дома си.
Когато вече бяхме в колата, тя наруши налегналата ни тишина и в първия миг почувствах облекчение, което бързо се оттегли.
-Просто имах чувството, че куклите на майка ми бдят спокойно над мен, имах нужда от тази закрила – каза тя, сякаш умолително.
Аз й отговрих, но спрях по средата на изречението, защото с настръхването на кожата си усетих, че тя бавно се оттегля от този свят, че губи връзка с него напълно, че вече не ме слуша и за нея едва ли съществувам като нещо друго, освен само тяло, празна обвивка.
Неспокойно погледнах в огледалото за обратно виждане и раздвижих ръцете си на волана.
Надявах се да не е забелязала.

~ by seddensky on 12.06.2008.