but you can never win
(на снимката отдолу е маринела онази сутрин, когато ми се случи за първи път в 6.30 да продължавам с нарастващ ентусиазъм да казвам “наздраве”)
в момента е 6.30 вечерта. будна съм от 3 часа, в които слушам fischerspooner, правя планове за вечерта, обикалям празната къща, вдишвам праха на книгите, обработвам по някоя снимка от морето, разопаковам бавно багажа(до половината съм) и си мисля как ще пиша за това пътуване
словосъчетанието на тези 4 дни беше “малката текила”(а изречението беше “защо да не ходим в малката текила”), музиката беше хаус от всички заведения, алкохолът - джин с тоник, играта на карти - сантасе и black jack(залагахме мидички), кафето - мляко с нес, квартирата - мизерна за 10 лв от луд чичко, решението в автобуса на отиване - да останем в созопол, а прекарването беше адски добро
и естествено няма как да не спомена онези 24 часа, от които прекарахме около 20 на плажа, посрещането на july morning, целия този алкохол и всичко останало(субстанциите, които ми помогнаха да разбера, че цялото море се подготвя за изгрева и когато слънцето изгря разбрах, че то не се движи нагоре, а се върти земята и усетих това огромно движение, честно, усетих го като нещо непоклатимо и наистина невероятно силно)
последната вечер на скалите, когато слушахме музика, пяхме, допивахме водката с 1001 цигари и без маринела и понякога чувахме морето
но всъщност най-якото беше онзи миг, минути преди слънцето да изгрее, когато се гмурнах в морето, отначало се отпуснах, а после започнах мързеливо да плувам в хладната вода, загледана в лилавата ивица над морето
:)
напомняш ми когато аз ходех на камен бряг да посрещам изгряващото лятно слънце на хладните скали.
тази година може би също щях да отида… ако не бях се скапал от пътуване напоследък. избрах да отида на работа. може би остарявам и поумнявам ;)
яка снимка :))