хартиени птици

оставам си вкъщи днес заради странна болка в корема. върша по нещо малко понякога, но мисля да се отдам главно на филми и книги…

ще ми се да снимам, но фотоапаратът ми се е развалил. всъщност входът за usb - тези дни трябва да го водя на лекар.)))

а този текст има специална история - в книгата си “не” майка ми беше публикувала разказа “къщата”, разбира се, съвсем различен е, но пък усещам някаква връзка между тях.))) дописах го вчера, нещо май му липсва, но не мога да определя какво… може би го чувствам особено, защото принципно пиша от 1. лице. кажете какво мислите… заглавието е работно.

Да погалиш стена

Домът е деликатен организъм, изискващ постоянни и нежни грижи. С тях, разбира се, не трябва да се прекалява, за да може домът леко и безпроблемно да изкарва сам семейните почивки.
Майката бе възпитала така дъщерите си, бе им предала всички знания, които имаше, всички малки предписания; причината не беше само съпругът й, желанието да въвлича децата в общи тайни (защото той, разбира се, не знаеше) и по този начин да ги отдалечава от него (защото те, разбира се, предпочитаха веселието и искреността му пред вечно студените ръце на майката, нейните мълчаливи обвинения). Всъщност тя се беше опитала да му обясни, да му разкаже, когато децата бяха още твърде малки, но той се бе засмял и я бе прегърнал през рамо – жест, който след няколко години тя щеше да намрази – него и всички останали жестове, навици и думи, идващи от съпруга й.
И в момента, когато децата решиха да създадат собствен дом, предписанията на майката вече им бяха станали навик. Като деца се забавляваха с тези истории, като юноши ги намразиха, а малко след това всячески мислеха за бягство от тях. Но това обмисляне беше като обмислянето за бягство от белег по рождение – никога не го мислиш сериозно, дори гледаш с насмешка, какво пък – част от мен е, казваш си.
Те не го осъзнаваха, когато за пръв път прекрачиха праговете на новите си домове, когато слагаха пердетата, когато избираха цветовете за стените, но тези предписания ги следваха и именно защото се стараеха да не мислят за тях, тези мисли се промъкваха неканени, но не и нечакани, между дребните домакински задължения.
А майката, която все по-често оставаше сама заради все по-мистериозните задължения на съпруга си, се задълбочаваше в тези грижи, внимаваше да прави всичко с огромно съсредоточаване и същевременно с пълно отпускане, сякаш си спомняше щастливите дни, когато от всяка стая се чуваше шум; когато светлината, правилно дозирана из целия дом, я караше да се усмихва и я предпазваше от прах и тежки мисли. Майката обикаляше из празната къща, внимателно докосваше стените, не се доближаваше твърде много до прозорците. За това тя не беше съвсем сигурна дали е грижа за дома или за самата себе си; като малка постоянно се страхуваше, че от прозорците ще види нещо ужасно, което ще я вцепени и още оттогава тя избягваше да се доближава до тях или да гледа през тях. Но така или иначе всяка стена и всяка керемида вече бяха част от нея и всичко, което бе грижа за нея, бе и грижа за дома, както и обратното. Понякога, когато отиваше до магазина, тя усещаше хладните пръсти на дома да я държат здраво, отказваше да се отдалечава твърде много и затова постоянно търсеше оправдания да не посети децата си, които не съвсем неволно бяха изградили домове на другия край на града.
Говореше му, никога не окачваше картини, защото усещаше как дребното пиронче се забива право в плътта на къщата, не лепеше тапети, за да могат стените да дишат, старателно чистеше, опитваше се да освободи къщата от всички възможни окови. Примирението, че не може да я освободи от най-необходимите окови, тръби и кабели, което примирение беше изхранила заедно с децата и което си беше отишло с тях, вече даваше път на старите желания – никакви мебели, никакви кабели, никакви тръби, може би дори никакви хора, защо да има и стъкла? Малко по малко тя започна да осъществява плана си, да изкарва мебелите, които й се струваха ненужни или тези, които не бяха използвани от година, да пробива малки дупчици в стъклата и външните стени, които да закрива с пердета. Спеше, свита на кълбо, в средата на стаята, която пък беше в средата на къщата и усещаше как в сънищата си пропада дълбоко в този център, сякаш в гърлото на дома. Майката чувстваше, че той й е благодарен за това. В този свещен съюз съпругът, разбира се, нямаше място и тя дори не забеляза когато той престана да се прибира. Тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в дома като в тресавище и всеки път, когато се опитваше да мръдне, потъваше все по-надълбоко; всеки път, когато в нея се появеше желанието да се отдели от дома за малко и да види децата си, той я връщаше обратно при себе си със силата на оловните въжета на мисълта.
Децата малко по малко сякаш забравиха за нея, защото на всички ни е познато онова отлагане – “Ще се обадя утре”, “Още утре ще я потърся” – в едно вечно утре, което така и не идва и едновременно с това отдавна е минало. Но както вече споменах, те така или иначе спазваха предписанията на майка си и дълбоко в себе си, чакайки свои деца, бяха сигурни, че има някои неща, които са недопустими – да се слагат тапети, да се рисува по стените – и колкото и да не го вярваха, те щяха да предадат знанието за дома на децата си. Понякога всички тези малки неща ставаха поводи за семейни скандали, но всичко отминаваше с цената само на едно повишаване на тон; доста по-късно семействата щяха да се разделят, защото никой вече не понася предписанията, вечните забележки на майките, защото с времето те съвсем щяха да забравят откъде са получили тези знания, както беше забравила майка им. И всички домашни духове и знаци щяха да бъдат на тяхна страна в пълното умопомрачаване. Това време обаче беше твърде далеч (но всъщност какво е далеч?)
Бъдещите майки се събираха понякога в дома на някое от младите семейства почти всяка седмица, за да прекарат една спокойна вечер в компанията на бутилка червено вино (за бременните – половин чашка). Почти неизбежен беше разговорът, който водеха всеки път в кухнята, като и двете се преструваха, че не помнят да са го водили и друг път. Случваше се винаги докато бяха сами, сякаш ги беше страх от съпрузите им, сякаш се страхуваха, че ще получат само едно нежно потупване по рамото; едната започваше действие, което другата довършваше и в един момент някоя от двете казваше, загледана в празното пространство горе в дясно:
-Помниш ли, че мама ни говореше нещо много странно, когато бяхме малки… Как има специални грижи, които трябва да се полагат за къщата? Спомняш ли си? Боже, как само са ми избледнели спомените, но да, кълна се, имаше нещо ужасно странно…

Другата, усещайки как нещо вътре в нея се скъсва, никога не отговаряше.