това е разказа. не си въобразявам, че е достатъчно добър, така че очаквам критика. не, сериозно! благодаря на Георги за заглавието и на Венета, тя ще разбере защо.)
Живея в твоите мисли
Винаги забелязвам новите. Нея я забелязах от самото начало, още когато крачеше уверено и гордо като мароканска принцеса в коридора на болницата. И въпреки че се случи в часовете за свиждане, успях да се досетя, че не е тук, за да види свой приятел. Досетих се също, че в огромната чанта, която влачеше на рамо, няма сладкиши, плодове или чай в термос, а пижама, гребен и въобще всичко най-необходимо за дните, които ще изкара в болницата. Не съм съвсем сигурен дали моята интуиция или нейното излъчване ми помогнаха да разбера, че тепърва постъпва в болницата, но като се замисля по-внимателно над това, се досещам, че може би зад нея е вървяла сестра. Сестрите винаги вървят пред хората, ако са ги помолили да им покажат коя е стаята на болния, когото искат да посетят, но за сметка на това винаги вървят зад тези, които тепърва постъпват в болницата – по някакъв начин хем им напомнят, че са зад тях и че са готови да реагират на всяко подхлъзване или припадък, хем им показват, че оттук на сетне ще опознаят тези коридори до болка. И все пак не мога ясно да си спомня дали имаше сестра около нея или не.
Бях на балкона в болничната стая и се обърнах точно в момента, в който тя прекосяваше коридора, видях я през отворената врата за миг; тя ходеше достатъчно бавно, за да мога да забележа основните неща за нея. Може би сега си въобразявам, но, струва ми се, че още тогава забелязах чудовищно дългата й коса, тъмната й кожа, полата й и черния потник, с които беше облечена. След този случай милион пъти съм наблюдавал жени от същия балкон през същата отворена врата, но все пак никога не съм забелязвал почти нищо от тях и съм опознавал мълчаливо и отдалеч чертите на лицата им, докато се хранят и как се променят очите им, когато се смеят на глупавите шеги на лекарите.
Аз самият се забавлявах, когато вървях през коридора и надничах през стъклата на вратите, за да видя как хората вътре играят на карти или четат книги. Мислех си, че прилича на парк или на библиотека, на някакво друго обществено място, в никакъв случай на болница. Два дена, след като я бяха приели, минах покрай нейната стая, погледнах вътре и крачка по-късно осъзнах, че тя ме беше погледнала и повикала с жест на ръката. Върнах се и я погледнах учудено, а тя повтори жеста, вече малко изнервена. Отворих вратата и я попитах дали има нужда от нещо, а тя каза да, имам нужда, може да седнеш на съседното легло. Докато прекосявах стаята(нейното легло беше в дъното), намерих за странен факта, че беше празна, като изключим нейното заето легло. Останах прав от дясната й страна и докато тя ме питаше разни неща, имах достатъчно време да я огледам, без тя да разбере, да забележа тъмната й кожа, големите й очи и пълните устни, нейната циганска красота, и отново тази коса, която беше разпиляна навсякъде около главата й на възглавницата като тъмен ореол. Колкото и да се опитвам сега да си спомня какво точно ме попита, не мога; понякога си въобразявам, че ме е питала дали имам цигара(противно на всякакво усещане за нея; доколкото успях да я опозная тя никога не би поискала цигара, без значение дали от приятел или непознат), друг път съм убеден, че ме е питала дали може да слезе до малкия вътрешен парк на болницата, но най-често в ума ми има просто едно бяло поле, което въпреки усилията си не мога да запълня. Със сигурност сме водили някакъв незначителен разговор от тези, които хората принципно водят в болниците. Вероятно сме минали през всички теми от храната до хигиената и нашите лични заболявания, през хирурзите и какво са ни препоръчали близките. Но и това ми се струва невероятно, защото знам, че тя не е от хората, които водят незначителни разговори, но все пак ако беше нещо значимо, щях да го запомня, защото така работи паметта ми – помня всякакви неща в детайли, стига да са ми направили впечатление. Само ако знаех, ако знаех тогава… Щях да запомня всяка една дума, всяко нейно изражение, но не. Единственото, което помня е, че в следствие на този разговор или може би на някоя от моите внимателни шеги, ние станахме близки, може би по-близки, отколкото трябваше (веднъж един лекар ми каза, че се старае да не се интересува от пациентите като личности, защото накрая някои умират и той страда, което, като се замисля сега, би трябвало да ме накара да се чувствам зле, но аз не обърнах внимание на частта с умирането).
Един ден, докато бяхме във вътрешната градинка на болницата, тя ми каза, че баба й смята, че нейната болест се получава, ако переш, докато някой умира. Това ми се стори някак толкова красиво, може би заради слънцето, което тъкмо залязваше и блестеше вътре в ръцете й, може би заради студа, който полазваше по гърба ми или може би заради настръхването от внезапния полъх на вятъра. До днес не знам защо точно; след като го каза обаче, тя ми се стори толкова красива, наведох се до нея и допрях устните си до нейните, без нищо повече, защото и двамата знаехме, че беше опасно, че сме болни и че не трябва да правим нищо такова. Тя остана с отворени очи през цялото време, гледаше ме, сякаш не съм направил нищо неочаквано или глупаво; поглед, който ме успокои до известна степен. След това сложи ръката си на главата ми и нежно я натисна към рамото си, където остана, докато сърцето ми не се успокои. Всъщност този жест беше толкова внимателен, че дори за него не съм сигурен дали наистина го е направила или просто съм си въобразил. Когато я погледнах отново, си помислих, че може би за първи път я виждам красива, че не мога да си спомня дали наистина ми се е струвала такава в началото или просто сега заменям всички минали образи с този на дива, някак си опушена красота. Но дали именно това не беше образът на любовта: двама болни (за които светът представлява стихийна буря, за която не се знае дали ще ти донесе болка или успокоение), облечени в пижами и с чехли на същите тези крака, които бавно изстиват заради застудяването след залеза.
Любовта прости твърде бързо на телата ни, в които никога не би могло да живее нещо, което изисква сила и смелост. Тя не искаше никой да знае. Аз също не го исках, въпреки че понякога вдигах скандали и казвах, че това е глупаво и безсмислено, че и без това всички знаят. Всъщност ми харесваше тази любов – случайните погледи и бегли усмивки по коридорите и онази неподозирана нежност късно вечер, разговорите на тъмно и после тъмните кръгове под очите заради недоспиването. Всеки път, когато виждах как лекари са се затичали по коридора, усещах как сърцето ми започва да бие прекалено бързо, чудех се дали не е тя. С невероятно усилие извършвах простите движения, ставах и преди да отворя вратата, поглеждах ръката си и си казвах, че след секунди ще разбера. Преди да се усетя вече бях затворил вратата след себе си, бях в коридора и си повтарях само едно: сега бавно, бавно, бавно. Минавах през нейната стая, поглеждах я набързо и продължавах към края на обиколката. Никога не беше тя.
Любовта беше немислима, пълен абсурд. Но когато живееш с мисълта, че не се знае дали ще се излекуваш, нито кога ще е следващия пристъп и дали няма да е фатален, имаш две възможности: едната е да паднеш в непробудна бездна, другата е да живееш със знанието, че крайността и силните чувства са единственото, от което се нуждаеш и от което можеш да живееш. Зная, че това звучи прекалено – дори и на мен сега, след толкова много време, ми звучи така – и все пак това е истината, сблъскваш се с това и избираш напълно несъзнателно. Преди това отхвърляш всеки разум и всяка мисъл, правиш този избор насън. Ние двамата бяхме сънували едно и също и на сутринта се бяхме събудили с едно твърдо убеждение, че трябва да изживеем една последна любов. Бях сигурен, че се е случило така; прозрачните нишки на съня просто се бяха оплели.
Странното беше, че измислих сравнението със съня и сънуването точно в онзи ден. Тръгнах към стаята й и не я намерих там. Не намерих обаче не само нея, но и вещите й. Стаята беше празна. Изведнъж клепачите ми лудо започнаха да мигат и на всяко мигане си представях как е умряла и всеки път беше по-различно. Не можех да спра това движение и усещането, че цялата история ще приключи може би с успокоението, че е умряла спокойно, спейки, без да разбере. Оплитайки нишките на един сън, в който пере, докато умира в съседната стая.
Всъщност тя не беше умряла, но всеки път, когато си помисля за нея, неволно си го мисля за секунда и след това се сещам, че всъщност и тя като мен се е излекувала, че просто си беше тръгнала без да каже нещо. Изписали я по-рано. Роднините й настояли да се премести у дома. Знаех, че това е знак към мен, някакъв особен жест, но не бях сигурен какво означаваше. След известно време разбрах, че означава едно: мен всъщност никога не ме е имало. Иронията е, че и двамата се бяхме влюбили заради смъртта, а може би заради любовта се бяхме излекували; според лекарите не е чак такова чудо, случвало се. Чудото беше, че тя сега също имаше семейство, имаше съпруг, който вече таеше само старческа нежност към нея. В себе си обаче пазя знанието, че всъщност аз никога не се излекувах от това всепоглъщащо усещане да съм влюбен в една тъмнокожа жена, която никога не опознах. И която никога не забравих – дори сега, в студената февруарска светлина сутринта, малко преди кафето, докато усещам ръцете си сухи и изстинали. Спомням си за нея, а всъщност си спомням за самия себе си, защото тя беше това, което беше болестта в мен – едно неочаквано усещане в корема, все едно потъваш в тъмна и хладна вода. Но накрая вече преставаш да се задушаваш, просто нямаш нужда да дишаш. Просто така.
